The main cause of this divergence from reality originates in the fact that these same people are seldom aware of the social layers of their own society. Surrounded with a tight-knit circle of polite, educated, new culturally urbanite folks, seeing themselves as bohemians and intellectuals, they, unfortunately, remain extremely shortsighted of life beyond that very circle.

Moreover, their idealistic vision of foreign countries rarely grasps the complete reality of living in those concrete lands. Thus, their axiomatic views of life abroad and the grass being greener on the other side, are often formed in cafés, museums und designer hotels, during their annual three week holidays there.

It is important to note right from the off, that while selectively financed media and its billion dollar lobbies still elegantly keep the institutional trust at a high in many Western countries, the Balkans are a different matter altogether. In our geographic areas skepticism is the natural state of things and has been for decades for a variety of reasons.

Before going deeper into thoughts of corruption and especially the perception of it, I would like to question what percentage of the people complaining about it are really ready to live in the police state they claim they desire. Keeping in mind the perfect conditions for corruption to flourish in the Balkans “naturally”. From half-assed regime changes, through illegal smuggling of drugs, evasion of the sanctions of the Yugoslavian wars… The result of all this is that the natural state of the Balkan citizen is oblivion to the small instances of corruption in his own daily life.

From the low taxes, which can often be evaded, to the flexible smoking bans, the dubious parking spots, “why should I not be able to enter with the dog”… Not to mention the nepotism, which either regarded as the worst thing ever or just “help from a friend/I know a guy”. Few of the complainers have really lived to see the real price that has to be paid for the “perfect” society with the “high standard” of living and the generous social welfare policies, funded by the taxpayer. Furthermore they have never seen the rules and the regulations as unbreakable, when any discussion around them just doesn’t happen, blocked not as much by the state apparatus as by the finger-wagging social consensus.

Here another question pops up, regarding the real share of corruption, as opposed to the perception of it. On first glance it seems like an irrelevant question, which, however, does have its unique deformations in the Balkans and is therefore important to the overall topic. Discussions about the past regime changes often focus on the economics and much less attention is paid to the informational eclipse of the iron curtain, which my parents and grandparents lived through.

Let’s look at how such a state apparatus was working. If you dealt with small petty criminals in silence and without mercy, if dissidents and opposition disappeared without a trace, if the only media is the party media, then the most natural outcome for the average citizen would have been to feel calm and careless. “No news is good news” as the saying goes. The party would not tell you how the country is “ruined”, or if it defaulted on its debt. The regime media would not happily declare who slaughtered whom after a family argument, or who laundered state money to buy a new Porsche Cayenne. This is why I feel very amused when Bulgarians complain about “mafia controlled media landscape”.

If there is a real problem with the Bulgarian media in the 21^st century, it is that they are too free and heterogenous. (Nevertheless we do see a clear trend of consolidation of a specific type of media with clear and strict ideology). The fact remains that in our era of overinformed technological prison and artificial intelligence, the biggest profit comes from the most sensationalized headline. The public attention is fleeting and quickly moves onto the next scandal. Frequently there isn’t even enough time to verify the truth about some media attack, because the audience is already angry about the next thing. As a sad caricature to the international affairs we also get the ridiculous “fact-checkers”, unwittingly making a mockery of the people they are financed by.

So what happens to our grandmas and grandpas, who spent decades having hundreds of stupid headlines about cruel murders or mismanagement of public funds thrown at them after the regime change? All the while whichever party is in power, the opposition always coming up with strong arguments against their integrity? How is a naïve mind, formed without technology, supposed to deal with such a huge portion of daily toxicity? Even me myself, as a supporter of the idea of United Europe, would have been crying about Bai Tosho (the affectionate nickname of the socialist dictator of Bulgaria) as a pillar of stability and calm, had I been isolated from the Western world by cultural and language lines (which is the case for the older generations).

For me the conclusion is clear, the perception of corruption and skepticism in our geographic areas is a paradise for the proliferation of sensationalist media and the corresponding participants in the political circus. Recently, the new apparatchiks of the European Union decided it was a good idea to pour more oil to this fire, despite their well-documented indifference to corruption at the low-to medium levels of many member states. Their stance is crystal clear, we choose their favourite candidate and tomorrow “the corruption will stop”. While the truth is that, whoever is in charge, you will still have the same population tomorrow.

Societies that turn complaining into an olympic discipline will remain an easy target for manipulation and outside attacks, whether these attacks come from East or West. Moreover, if somebody permanently insists that the country is “ruined” (ridiculous exaggeration, contrary to simple logic), even in years of rapid economic growth, what rhetoric would that same person have in times of recession and real loss of purchasing power for the population? Maybe now after the global Covid crisis and years of high government spending our country is “hyper-mega-ultra” ruined?

Such extreme rhetoric debases the real meaning of the words. Let us learn from the many Balkan champions in Olympics and other sports alike. People that faced hardship of all sorts. I never met a champion that feels sorry for himself and poisons every social interaction with negative thoughts. The champions have bigger fishes to fry. If the nice-mannered urbanite personalities had more self-confidence, and the older generations had more understanding of how media manipulation works, we would be living in a much more united country, even with its corrupt traits. But we are still in the Balkans, so I am not convinced. : )

Ключът към това разминаване с реалността идва от факта, че тези хора много рядко познават различните прослойки на собственото си общество. Заобиколили се подсъзнателно от тесен кръг на любезна, културна “новоградска” шепа, виждайки себе си като бохеми и интелектуалци, те, за съжаление, остават с изключително ограничен поглед отвъд собственото си обкръжение.

Нещо повече, идеалистичните им впечатления за другите държави много рядко виждат цялата картина на конкретното място. Така аксиоматичните им възгледи за чужбина и "тревата от другата страна на оградата” се формират в кафета, музеи и дизайнерски хотелчета, по време на трите седмици почивки през годината.

Важно е да се отбележи още в самото начало, че докато селективно финансираните медии и елегантния лобизъм (за милиарди) все още държат доверието в институциите в редица Западни държави на високо ниво, то по нашите географски ширини скептицизмът е естественото състояние на нещата от десетилетия насам.

Преди изобщо да се задълбочим в мислите за корупция и най-вече усещането за такава, то лично аз бих поставил под въпрос, какъв процент от тези оплакващи се хора, наистина искат да живеят в полицейщината, за която си мечтаят. Взимайки предвид отличните предпоставки за корупция на Балканите. От половинчатата смяна на режими, през нелегалната търговия с наркотици и заобикалянето на санкциите около Югославските войни… резултатът е, че естественото състояние на балканеца, е да не осъзнава малките заобикаляния на правилата в собственото му битие.

От ниските данъци, които често могат да се избягват, до това къде е забранено да се пуши, къде не може да се паркира, “а защо не мога да вляза с кучето”… Да не говорим за шуробаджанащината, която или е най-лошото нещо на света, или е просто “помощ от приятел”. Малцина са се “сблъскали” лице в лице с цената, която трябва да се плати, за “високия” стандарт на живот и щедрите социални политики, финансирани от данъкоплатеца. За правилата и регулациите като ненарушими, където разсъжденията върху тях просто липсват, блокирани не толкова от държавния апарат, а от размахващия пръст колективен социум.

Тук идва въпросът доколко се отклонява делът на самата корупция от усещането за нея. На пръв поглед излишен въпрос, който обаче има своите уникални изкривявания на Балканите. Дискусиите около смяната на режимите често се фокусират върху икономиката, но сякаш по-малко внимание са отделя на информационното затъмнение, в което моите родители и прародители са живяли.

Нека погледнем как е работел такъв държавен апарат. Ако с дребните престъпници се справяш тихомълком и безмилостно, ако дисидентите и опозицията изчезват безследно, ако единствената медия е партийната медия, то най-естественият развой за средностатистическия гражданин е да се чувства спокоен и безгрижен. Липсата на новини е добра новина, както гласи английският израз. Партията няма да ви каже, че държавата е “съсипана”, или фалирала. Медията на режима няма да ви каже кой кого е разфасовал след семеен спор, или кой е усвоил нелигитимно държавни пари за ново Порше Кайен. Затова също се забавлявам, когато чета воплите за нашите “завладяни” медии.

Ако има проблем с българските медии през 21^ви век, то той е, че са прекалелно свободни и разнородни. (Въпреки, че в последно време виждаме ясна тенденция към консолидация на определен тип медии с ясна и стриктна идеология) В ерата на нашия технологичен затвор от свръхинформация и изкуствен интелект, най-високата печалба идва от най-жълтото заглавие. Вниманието бързо преминава на следващия скандал, често дори няма време да се провери напълно истината на настоящата медийна атака, защото аудиторията вече е гневна от следващото нещо. Като тъжна карикатура към различните международни събития идват и “факт-чекърите”, често правейки за смях хората, които ги финансират.

Та какво се случва с нашите баби и дядовци, които с десетилетия биват заливани от глупави заглавия за жестоки убийства, ежеседмично говорене за нови злоупотреби със средства, както и постоянно очерняне на властващата партия от опозицията (къде с право, къде без)? Как се предполага един наивен ум, формирал се без технология, да се пребори с такава голяма порция токсичност? Дори аз, като почитател на обединена Европа, вероятно бих плакал за бай Тошо като вечен стълб на сигурност и спокойствие, ако подобно на старото поколение бях ограничен от западния свят по културна и езикова линия.

За мен изводът е ясен, усещането за корупция и скептицизъм по нашите географски ширини е рай за жълтите медии и участниците в политическия цирк. Напоследък и новите апартчици на Европейския съюз решиха, че е добра идея да наливат масло в този огън, въпреки добре документираното им безразличие към корупцията на ниските и средни нива в редица държави членки. Тяхното становище е ясно, ще изберем техния любим кандидат и корупцията утре спира. А истината е, че който и да е начело, хората утре ще са същите.

А обществата, които превръщат оплакването в олимпийска дисциплина, ще останат лесна мишена за манипулации и атаки отвън, независимо дали тези атаки идват от изток, или от запад. Освен това ако някой перманентно твърди, че държавата е “съсипана”(смешен патос, противоречащ на елементарната логика), дори в години на икономически подем, каква реторика му остава във времена на рецесия и истинска загуба на покупателна мощност за населението? Вероятно сега след световната криза на вируса Ковид и високите държавни харчове сме хипер-мега-ултра съсипана държава?

Крайните изрази девалвират тежестта на думите. Нека се учим от мнозината ни шампиони в атлетическите дисциплини. Хора, срещащи трудности от всякакво естество. Никога не съм срещал шампион, който се самосъжалява и очерня всяка социална интеракция с негативни мисли. Шампионите имат по-сериозни проблеми от това. Ако добронамерените градски персонажи имаха повече лично самочувствие, а старите поколения разбираха повече от манипулацията зад медийния апарат, може би щяхме да живеем в по-задружна държава, дори и корумпирана. Но все пак сме на Балканите, така че не съм убеден. : )

Subscribe now